Атитюди

Атитюди (нагласи)

Атитюдите (нагласите) стоят в основата на ориентацията на човека във външния свят. Атитюдите дават представа как социалният опит се проявява в действията и постъпките на личността. Познати са множество определения за атитюди, като повечето могат да бъдат сведени до обобщението на Г. Олпорт. Съгласно него:

Атитюдите са определено състояние на съзнанието и нервната система, изразяващо готовност за реакция, организирано въз основа на предшествуващия опит, оказващо насочващо и динамично влияние върху поведението.

Може да обобщим, че атитюдите са зависими от миналия опит на човек и имат регулативна роля за актуалното поведение на индивида. В тази връзка Фишбейн и Айзен определят атитюда като "заучено предразположение за реакция в последователно подходящ или неподходящ начин, с отношение към дадения обект". (Fishbein, Ajzen, р. 6). Именно отношението е системообразуващият фактор за атитюдите. Т.е., създаването на атитюдите е свързано с изграждането на отношение към определени обекти, което по-късно се актуализира в зависимост от ситуацията и определя активността на човека в зависимост от това отношение.

Много теоритици предлагат атитюдите да се разглеждат от позицията на структурните им компоненти. Предлага се структура с когнитивен, афективен и поведенчески компонент (Rosenberg, 1960).

Когнитивният компонент се отнася до възприемането, до мнението, до вярванията на индивида за обекта на атитюда, до осъзнаването му. Например, що се отнася до даден човек, той може да е "много коректен в отношенията", "много интелигентен" или "агресивен" и т.н.

Афективният компонент покрива емоционалното отношение към обекта, т.е. чувството на симпатия, антипатия или безразличие. Например: "Аз го харесвам".

Поведенческият компонент разкрива предразположението на човека да се държи по определен начин спрямо обекта. Например: "Ще поканя Х. на рождения си ден". Човек може да се държи спрямо другите приятелски, враждебно, индеферентно и т.н.

Предполага се, че трите компонента на атитюдите са устойчиво взаимосвързани помежду си. На фиг. 6.2. са представени трите компонента на атитюдите от гледище на организационните фактори (Ivancevich, Matteson, 1987, р. 62). Тези атитюди, при постоянното взаимодействие на индивида със средата, водят до един или повече отговори – афективен, когнитивен или поведенчески.

По своята същност социалните нагласи отразяват ценностите и вярванията на хората. Когнитивната съгласуваност между отделните атитюди предполага, че човек се стреми да поддържа минимална несъгласуваност между тях. Когато човек усети и минимална разсъгласуваност между отделни атитюди, изпада в състояние на когнитивен дисонанс. Това е психично състояние на напрегнатост и тревожност, което предизвиква стремеж у индивида да намали интензивността на негативните емоции. Съгласно теорията за когнитивния дисонанс на Л. Фестингер, в такова състояние човек търси активно информация, за да намали несъгласуваността. Намаляването на несъгласуваността може да стане или чрез промяна на отношението към един от елементите или чрез промяна на атитюдите.


структура на атитюдите

Фигура 6.2. Компоненти на структурата на атитюдите


Атитюдите е възможно да изпълняват следните функции (Андреева, 1983, с. 339):
  1. Приспособителна (утилитарна или адаптивна) – атитюдите насочват индивида към онези обекти, които са съществени за постигането на неговите цели. Същевременно го ориентират към предпазване от нежелани обекти, такива, които биха нанесли вреда. Нагласата, в чиято структура има силно позитивно отношение към определен вид дейност, довежда до преживяване на удовлетвореност още от началото на упражняването й, което улеснява адаптацията на индивида към организацията.
  2. Функция на знание — атитюдите дават прости формули за поведение по отношение на конкретен обект.
  3. Функция на изявяване (на саморегулация) – атитюдите помагат на индивида да се изяви като личност, да се освободи от вътрешно напрежение. Мотивиращо за индивида е състоянието на умерена неудовлетвореност от работата. Това го кара да усъвършенства себе си и да търси възможности за реализация на по-високо ниво, да се самоактуализира.
  4. Функция на защита — атитюдите съдействат за разрешаване вътрешните конфликти на индивида. От една страна, човек може да структурира неясната информация или от друга — да пренесе отрицателните си нагласи към друг. Човек е по-склонен да приписва неуспехите си на външни причини, а успехите — на собствените възможности и усилия. По такъв начин се запазва интегритета на личността и високата самооценка.

Съществена страна на проблема за атитюдите е възможността за промяната им. Още повече, че организационната комуникация предполага именно промяна на неподходящите атитюди към организацията и характера на дейността у новопостъпилите от една страна, а от друга — поддържане у служителите на благоприятни атитюди. Ръководителите често се сблъскват със задачата да променят някои, вече формирани и структурирани по определен начин атитюди, защото затрудняват пости-гането на висока ефективност и ефикасност. Въпреки че много фактори влияят на промяната на атитюдите, в литературата се описват три главни, имащи най-съществено влияние върху този процес. Това са:
  1. Вярата в изпращащия посланието.
  2. Съобщението (посланието) само по себе си.
  3. Ситуацията, в която се праща посланието — особености на получателя на посланието, психичното му състояние, особености на групата, към която принадлежи, състояние на груповата психика, физическите параметри на средата, в която се намират получателите на съобщението.

Колкото е по-голям престижът на ръководителя, толкова по-вероятно е да се повлияе на служителите за промяна на атитюдите им към факторите на организационната среда.

Установено е, че хората са склонни да приемат нагласите и формите на поведение на хора, които харесват, към които изпитват симпатия. Това е така, защото всеки се стреми да получи съгласуваност между чувствата, които изпитва към даден човек и мнението си с неговото. Това се обяснява с модела за "равновесие" на Ф. Хайдер. Той се описва с формулата "С-О-Х". Ако субектът "С" знае, че обича лицето "О" и че техните мнения по отношение на обекта "Х" са едни и същи, независимо дали са положителни или отрицателни, трите когнитивни елемента са в равновесие. Вторият вариант е "С" да не обича "О" и мненията им за "Х" да са различни. Тук отново имаме равновесие. Третата възможност е "С" да обича "О", но мненията им за "Х" да се различават (едното мнение е положително, а другото отрицателно). Налице е неравновесие между трите когнитивни елемента, което довежда субекта до стремеж да възстанови равновесието. Един от начините е да промени отношението си към "Х". Този модел има потвърждение в редица емпирични изследвания. Т.е., влиянието на послание от източник, към когото се изпитва симпатия е най-голямо, независимо от това как е създадено това впечатление, непосредствено или опосредствено от физическа близост, познатост или подобие (Монтмолин, 1998).

Съществен момент за убеждаващата комуникация е посланието, което се предава от ръководителя на служителите. Именно то има отношение към промяната на атитюдите. Ако дадено послание поддържа това, което хората очакват да чуят, то те са склонни да приемат, че личната позиция на източника е дълбоко негово убеждение и не е плод на ситуационни фактори. Ако обаче, съдържанието на посланието е противоположно на мнението на аудиторията, промяната в атитюдите настъпва много трудно. Нещо повече, получава се стремеж към формиране на реакция, която се движи в обратна посока на проповядваното, към създаване на контрааргументи, атакуване на достоверността на източника, съдържанието на съобщението и т.н. Практическата полза за ръководителите от тези постановки е, че ако желаят да променят атитюдите на служителите в организацията, следва да не се противопоставят директно на считаните за неправилни вярвания. Това би довело до сработване на защитни механизми и циментиране на вярванията. Един подход, при който се тръгва от близки до вярванията на служителите твърдения и се върви към отдалечаване от тях, би бил по-подходящ.

Предупреждаването, че ще бъде предадено послание, което противоречи на становището на получателя, повишава устойчивостта на последния към влияние на посланието.

Съществено за влиянието на посланието върху получателя му е атмосферата, в която се предава посланието. Ако обстановката е приятна, то двата факта се свързват и получателят е по-склонен на промяна на атитюдите. Разсеяността на получателя на посланието има отношение и към възможността за промяна. Разсеяният получател е по-малко нащрек, обхваща в мисълта си по-малко контрааргументи и е по-податлив на промяна.

Самооценката на получателя е фактор, който също се съотнася в определени отношения към промяната на атитюдите. Хората със занижена самооценка обикновено лесно биват убеждавание от лица с по-висока самооценка. Най-вероятното обяснение е, че занижената самооценка е и неценене на собственото мнение. Това означава и по-висока склонност да се приема чуждо мнение.



Коментари: